Демокрит: Това е първата част на новия пътепис на
Инди BG Любо Цонев:

СТЕНОПИСИТЕ В АЛИНСКИЯ МАНАСТИР "СВ.СПАС"
– ОГЪНЧЕ ОТ НАЙ-ТЪМНОТО ВРЕМЕ (1)

Преди 20-30 години обичах да обикалям нашите манастири и мога да кажа спокойно, че съм обиколил доста, като съм разглеждал внимателно, с обич и любопитство стенописната им украса. Но винаги съм подхождал към нея от чисто естетически позиции, без да познавам догматичната страна на въпроса, т.е. без да се интересувам доколко са спазени иконографските канони.

Винаги съм търсел преди всичко емоционалното, човешкото излъчване на тези творби, а то сравнително рядко се среща. Именно от такова гледище навремето реших, че стенописите в Алинския манастир (ХVІІв.) са върхово постижение на българското средновековно изобразително изкуство, което ценя наравно с Ивановските (ХІVв.) и Боянските стенописи (ХІІІв.).

Това убеждение ме подтиква да споделя тук своя възторг с други пътешественици, които освен това са и любители на изкуството.

Поводът е датата - тази година (2006) се навършват 380 години от стенописването на черквата в манастира "Св.Спас. Никак не е ясно дали ще доживеем (както стенописите, така и аз самият) до техния 400-годишния юбилей, понеже фреските са доста повредени.

Позволете ми още две прости сметки. Стенописите са точно датирани в 1626 г. (първата четвърт от Х V ІІв.). Ако приемем за падането на България под турско иго годината 1396, то Алинските стенописи са се появили 230 години след поробването ни. Ако приемем, от друга страна, за година на нашето освобождение от споменатото иго годината на Априлското въстание 1876, то излиза, че манастирската черквица е зографисана 250 години преди най-великото българско въстание.

С други думи Алинските фрески произхождат практически точно от средата на най-мрачния период в българската история . По общоприето мнение Боянските стенописи (1259г.) се смятат за несъмнения връх в развитието на изкуството ни от Второто царство и за предвестник на общоевропейския Ренесанс.

Питам се тогава как ли трябва да се отнасяме към Алинските стенописи? С настоящия очерк искам да обсъдя именно този въпрос, а също тъй да отдам дължимото на техните безименни създатели.

За начало ще припомня, че през ХVІІ в. в близките околности на София се разгръща масово строителство на манастири – не непременно големи, но изключително многобройни. Явлението си остава уникално за населените с българи територии на Балканите. Въпреки вековните изпитания и разрухи, до днес от тази сравнително компактна група са оцелели около 60 манастира. Сред тях е и Алинският.

Декорацията на Алинския манастир е сътворена през 1626 г. - наскоро след едно от най-интересните и многозначните въстания от периода ХV -ХVІІ век – Първото Търновско въстание от 1598 г. През тези години се води и Австро-турската война, която раздвижва духовете и надеждите на поробеното население. Въпреки нелекото време българи от село Алино пожелават и успяват да съберат средства, за да се зографиса църквата на близкия манастир – факт, доказващ не само техните материални възможности, но и тяхната съобщност в едно начинание, което не е чисто религиозно.

Манастирът "Св.Спас" е разположен в меките гънки на югозападна Плана планина край село Алино в Самоковското поле и навярно е построен в началото на ХVІІв. В днешно време до него се стига най-удобно по шосето София-Самоков, което не минава край река Искър, а изкачва източните поли на Витоша през с.Бистрица, с.Железница и м.Ярема, за да се спусне през с.Ковачевци и с.Поповяне в Самоковското поле към с.Белчин бани [Fig .01].

Ако обичате пеши излети, можете да стигнете до манастирчето и от север, откъм село Плана за около 2 часа, но пътеката не е очевидна и поне първото посещение е за препоръчване да направите откъм Алино, т.е. от югозапад.

Докъм 1900 г. обителта била богата с много движими и недвижими имоти, но впоследствие западнала. Манастирската църква лежи на около седем километра северно от селото. Тя е трудно достъпна, скрита – както е естествено да се очаква в онова смутно време. [Fig .02], [Fig .03]. Жилищната сграда на манастира бе доста западнала и безлюдна още преди 30-тина години. Днес е рухнала съвсем [Fig .04] и в момента (2006 г.) на нейно място се строи нова, но със същата планировка и също двуетажна.

Сградата на черквицата е неголяма, еднокорабна, с цилиндричен свод. Майсторите продължили надлъжните стени извън западната фасада, за да получат чудесен ефект на козирка, придаваща по-нешаблонен и интересен вид на сградата. Има и други черквици с подобни форми в Софийско – например манастирския храм в селцето Мало Маловор в гънките на Подбалкана, южно от Годеч [Fig .05].

Черквата на Алинския манастир, обаче, се раздвижва и от добавката на певница (конха), при това доста необичайно – асиметрично, само от северната страна на постройката. Заедно с апсидата на източната фасада тя разширява вътрешното пространство и придава на външния облик на църквата два допълнителни обема.

Фасадите й са оживени в горната си част непосредствено под покрива от двуреден тухлен корниз и от малките амбразуроподобни мазгали (тесни и високи прозоречни отвори) - по един на апсидата от изток, на певницата от север и още по един на източната стена над апсидата и на южната стена.

Какво интересно може да се каже за селцето Алино? Наглед нищо особено - според турски данъчни документи то е съществувало със сигурност още през ХVІ в. Един от важните му поминъци било овцевъдството, но населението му се занимавало и с рударство. Рудата се събирала в богатите по онова време находища из планинските склонове и се отнасяла към Самоков. [Елена Флорева "АЛИНСКИТЕ СТЕНОПИСИ", изд. Български художник, С 1983]
Дотук звучи малко банално.

Но именно оттук за мене започва да става любопитно! Е. Флорева твърди, че според историка Хр. Семерджиев при Алино имало римски поселения и бил намерен римски саркофаг! Следователно, местната железодобивна традиция е толкова стара, че ни отвежда в една неподозирано далечна епоха – чак към първите векове от новото летоброене, към римското време по нашите земи!

Това обстоятелство веднага ми даде повод да се запитам на какво дължим изобщо възможността да се възхищаваме на стенописвани християнски храмове?

Отговорът е само един – на победата на иконопочитанието срещу иконоборството през далечните VІІ-ІХв . в рамките на Византийската империя.

Попрочетох малко по този въпрос и резултатът ми се стори толкова вълнуващ, че ми се прииска накратко да ви го преразкажа.

Борбата за и против изображенията на християнските светци и религиозни сцени в храмовете и върху икони във Византия никак не е била елементарна, а напротив - твърде ожесточена. Покрай основния разказ ще припомня бегло как тази част от византийската история се преплита с българската. Ще се придържам към книгата на Пол Льомерл "ИСТОРИЯ НА ВИЗАНТИЯ", изд. Кама, С 2002, която дава удивително живо, драматично, ясно и компактно описание на събитията.