Изненадващо е, че интелектуалците са толкова срещу капитализма. Други групи с подобен социално-икономически статус не показват същата степен на съпротива и в същите съотношения.

Статистически, тогава, интелектуалците са аномалия.

В статията си Нозик твърди още, че:

• Интелектуалците-ковачи на думи си прекарват добре в капиталистическото общество; те имат голяма свобода за изразяване, сблъсък и пропаганда на нови идеи, за тяхното четене и обсъждане. Професионалните им умения са търсени, доходът им е много над средното ниво.Защо тогава въпреки това се противопоставят на капитализма?
• Училищната система създава антикапиталистическа нагласа сред интелектуалците. По-скоро тя произвежда такава нагласа сред интелектуалците, работещи с езика. Защо ковачите на числа не развиват същия начин на мислене като ковачите на думи? Предполагам, че тези будни за величините деца, макар и да вземат добри бележки на съответните изпити, не получават същото персонално внимание и поощрение от учителите, както будните за думите деца. Словесните умения донасят личностните награди от учителя и именно те оформят чувството за изключително право...
• Разпределението в едно централно планирано социалистическо общество се държи спрямо разпределението в капиталистическото общество, както разпределението на учителя спрямо това на двора и коридора...
• Бъдещите интелектуалци са непропорционално представени в онази част на училищната по-висша класа, която ще изпита относително снижаване на жизнеността. Или по-скоро те са в групата, която предрича за самата себе си бъдеще на упадъка. Враждебността ще възникне преди влизането в по-широкия свят и преживяването на един истински залез в статуса ще се появи в момента, когато умният ученик разбира, че /вероятно/ в по-големия свят ще успява по малко, отколкото в сегашното си училищно положение...
• Интелектуалците искат обществото да е разширен вариант на училищата. В този момент виждаме, че негодуванието, дължащо се на сразеното чувство за изключително право, идва от факта, че училищата /като първата специализирана институция извън семейството/ не са обществото в умален вид...
• Капиталистическите общества отличават индивидуалното постижение или заявяват, че го правят и по този начин оставят интелектуалеца, който смята себе си за най-съвършения, особено огорчен...

Демокрит: Предоставяме цялата статия на Робърт Нозик:

Но преди това, туширайте непропорционалната ни враждебност като от-кликнете на банерите и купите книгите на "долните" капиталисти:))

Холографската вселена - Десет години след публикуването й нейните възторжени почитатели и яростни отрицатели продължават ожесточено да спорят. Според физика от Лондонския университет Дейвид Бом и неврофизиолога от Станфордския университет Карл Прибрам. Според тях вселената е просто своего рода гигантска холограма, великолепно разработена до най-малките подробности илюзия, а ние самите сме също такива миниатюрни холограми, измъчвани от смехотворни страсти и амбиции призрачни образи, прожектирани от космическа киномашина...ТУК!

Научна и научно-популярна литература в Books.bg

Науката и технологиите - година по година
Откритията и изобретенията през XX век, които променят нашият живот... ТУК!

Една година в USA с J1 виза - Au Pair in America!
Прекарайте една година в американско семейство Създайте си нови приятелства и научете повече за САЩ. Насладете се на едномесечно вълнуващо пътуване Вижте как изглежда J1 виза!!!

Регистрация на Домейни - COM, NET, ORG, INFO, BIZ
Регистрирайте вашия домейн сега. Започнете да го управлявате веднага. Няма нужда от специални оторизации и изчакване. Вижте сами цените. Нека да печелим савместно.

Тези от вас, които имат сайтове, биха могли да се възползват от това:
Станете партньор на българските рекламодатели
1.Регистрирайте се в MyPartners.net, като партньор
2.Изберете си рекламодателска програма
3.Сложете линкове на вашия сайт
4.Печелете пари от трафика, клиентите и поръчките, които довеждате на рекламодателя

Робърт Нозик:

Не всички интелектуалци са леви. Както е при други групи, възгледите им се разполагат по една крива. Но в техния случай кривата е изместена и огъната към политическото ляво.

Под интелектуалци не разбирам всички хора на интелектуалната дейност или притежаващите определено ниво на образование, а онези, които в своята работа се занимават с идеи, изразявани с думи, които генерират словесен поток, който другите получават.

Към ковачите на думи /wordsmiths/ спадат
поетите,
романистите,
журналистите във вестници и списания,
много професори.

Към тях не се включват хората, които главно изработват и предават количествено или математически формулирана информация (ковачите на числа - numbersmiths) или които работят във визуалните медии, художниците, скулптурите, фоторепортерите.

За разлика от ковачите на думи хората с тези професии не се противопоставят в същите съотношения на капитализма. Ковачите на думи са съсредоточени в определени сфери на дейност:
академичния свят,
медиите,
провителствената бюрокрация.

Интелектуалците-ковачи на думи си прекарват добре в капиталистическото общество; те имат голяма свобода за изразяване, сблъсък и пропаганда на нови идеи, за тяхното четене и обсъждане. Професионалните им умения са търсени, доходът им е много над средното ниво.

Защо тогава въпреки това се противопоставят на капитализма?

Всъщност, някои данни навеждат на мисълта, че колкото по-напредващ и успяващ е интелектуалеца, толкова по-вероятно е той да е срещу капитализма. Това противопоставяне е главно, но не и единствено “отляво”.
Йейтс,
Елиът
и Паунд
бяха срещу пазарното общество отдясно.

Противопоставянето на ковачите на думи срещу капитализма е факт със социално значение. Те формират нашите представи и образи на обществото, изказват алтернативни линии на поведение, които бюрокрациите вземат предвид. От обширните изложения до лозунгите, те ни снабдяват с изречения, чрез които да изразим себе си.

Тяхното противопоставяне има значение особено в едно общество, което все повече зависи от подробното формулиране и разпространение на информация. Можем да различим два типа обяснение за съпротивата на интелектуалците срещу капитализма. Първият намира причина, валидна само за антикапиталистически настроените интелектуалци.

Вторият тип обяснение разпознава причина, приложима към всички интелектуалци, една двигателна сила, обръщаща ги към антикапиталистически възгледи. Дали тя ще тласне някой интелектуалец към антикапитализма зависи от други сили, действащи върху него. Подобна причина обаче ще създава като цяло по-висок процент на антикапиталистическите ориентираните интелектуалци, тъй като тя прави антикапитализма по-удовлетворянащ всеки интелектуалец.

Нашето обяснение ще е от втория тип. Ще определим причина, която насочва интелектуалците към антикапиталистическа нагласа без да има отношение към някакъв отделен случай.

Интелектуалците сега очакват да са най-високо оценените хора в обществото, онези с най-много престиж и власт, с най-големи възнаграждения. Те чувстват, че имат право на това.

Но, общо взето, едно капиталистическо общество не почита своите интелектуалци.

Ludwig von Mises обяснява особената злонамереност на интелектуалците в контраст с работниците, твърдейки, че те социално примесват себе си с успешните капиталисти като мислят последните за различна група, с която се сравняват, и са унизени от техния по-малък статус. Но дори тия интелектуалци, които не се смесват социално са също така негодуващи, защото само смесването не е достатъчно - спортните и танцовите инструктори, които се грижат за богатите и работят с тях не са отявлени антикапиталисти.

Защо тогава съвременните интелектуалци усещат, че имат право на най-високите възнаграждения, които тяхното общество трябва да им предложи и са отмъстителни, когато не получат това?

Интелектуалците смятат, че са най-ценните хора, с най-големите заслуги и че обществото трябва да възнаграждава в съответствие с ценността и заслугите. Ала едно капиталистическо общество не удовлетворява принципа на разпределение всекиму според неговите заслуги или ценност.

Извън даренията, наследствата и печалбите на хазарт, които се случват в свободното общество, пазарът разпределя на този, който удовлетворява възприетите пазарно изразени търсения на другите и доколко той ще разпредели зависи от това какво е търсенето и колко голям е изборът на предлаганото. Неуспешните бизнесмени и работници нямат същата враждебност към капиталистическата система като интелектуалците.

Само чувството на непризнато превъзходство, на измамено право поражда това.

Защо интелектуалците-ковачи на думи си мислят, че са най-стойностните и че разпределението трябва да бъде съобразно ценността? Обърнете внимание, че второто не е един необходим принцип. Били са предлагани други модели на разпределение, включващи разпределението поравно, според моралните заслуги, нуждите. Всъщност, нуждата не е никакъв модел на разпределение, който обществото се стреми да достигне, дори когато то е заинтересовано от справедливостта.

Справедливостта на едно разпределение би могла да възникне от справедлив процес на доброволна размяна на правилно получени собственост и услуги. Какъвто и резултат да произведе този процес, той ще е справедлив, въпреки че няма специален модел, на който резултатът трябва отговаря.

Защо тогава ковачите на думи се виждат като най-стойностните хора и приемат принципа на разпределение според ценността?

От възникването на записаната мисъл интелектуалците са твърдяли, че тяхното занимание е най-стойностното. Платон поставя способностите на ума над смелостта и стремежите и смята, че философите би трябвало да управляват;
Аристотел поддържа, че интелектуалното съзерцание е най-възвишената дейност.

Не е за учудване, че оцелелите текстове отбелязват тази висока оценка на интелектуалното занимание. Хората, които формират оценките, които ги пишат, за да ги подкрепят аргументирано, са били в края на крайщата интелектуалци. Те са се любували на самите себе си. Този, който е ценял други неща повече от мисленето на нещата с думи, независимо дали става въпрос за лова или властта, или непрестанното чувствено удоволствие, не се е притеснявал да изостави трайните писмени документи. Само интелектуалецът е разработвал теория за това кой е най-важният.

Коя е причината, която поражда усета за по-висша ценност у част от интелектуалците. Искам да съсредоточа вниманието върху една отделна институция: училищата. Откакто знанието, получено от книга, е все по-важно, образованието - обучението на млади хора, събрани в клас, в четене и книжно познание - се разпространява.

Училищата се превръщат в най-значителната институция освен семейството, която да формира начина на мислене на младите и почти всички, които по-късно стават интелектуалци, са минали през тях.

Те са били успешни. Произнасяли са се срещу другите и са вярвали, че ги превъзхождат. Възхищавали са им се и са ги награждавали - любимците на учителя. Как биха могли да стигнат дотам, че да се разглеждат като по-висши?

Ежедневно интелектуалците са били в спорове, изискващи сръчност в идеите и пъргав ум. Училищата са им казвали и показвали, че са по-добрите.

Също така те са представяли и заедно с това преподавали принципа на възнаграждение според /интелектуалните/ заслуги. Интелектуално заслужената награда е била дадена - усмивките на учителя и най-високите бележки. По отношение на парите, които училищата е трябвало да предложат, най-умните съставлявали по-висшата класа. Въпреки че това не било част от официалната програма, в училищата интелектуалците са научавали уроците за своята по-голяма ценност в сравнение с останалите и как тази ценност им е дала право на по-висока отплата.

Само че по-обширното пазарно общество преподавало различен урок. Там най-големите възнаграждения не отивали при най-бляскаво речовитите. Тук интелектуалните умения не били най-високо ценени.

Как биха могли въобще интелектуалците, обучавани в урока, че са най-стойностните, най-достойните за награда, имащите най-много право на нея, да не се настроят срещу капиталистическото общество, лишило ги от справедливо заслуженото, на което ги е “упълномощило” превъзходството им?

Изненада ли е че това, което възпитаните в училището интелектуалци чувстват към капиталистическото общество е дълбока и няма враждебност, която, макар и облечена в различни удобни за публиката причини, е продължавала, дори когато се е разкривало, че тези причини са несъстоятелни?

Като казвам, че интелектуалците се усещат с правото на най-високи възнаграждения, което обществото изобщо може да предложи /богатство, статут и т.н./ нямам предвид, че интелектуалците държат тези възнаграждения да са най-големите блага. Може те да ценят повече наградите, присъщи на интелектуалните занимания или почитта на вековете. Въпреки това обаче те се чувстват също заслужили най-високото признание на обществото като цяло, най-голямото и най-доброто, което трябва да им се представи, колкото и незначително да е то.

Нямам намерение да наблягам по-специално на наградите, които отиват в джоба на интелектуалците или даже на онези от тях, които им влияят лично. Разпознавайки се като интелектуалци, те могат да се озлобят на обстоятелството, че интелектуалната дейност не е най-високо ценена и възнаградена.

Интелектуалецът иска цялото общество да е едно училище, същото като това, където той така добре се е обучавал и е бил така добре оценяван. Включвайки норми за възнаграждаване, различни от по-голямото общество, училищата поемат отговорност, че някои по-късно ще преживеят спад на жизнеността. Тези, дето са на върха на училищната йерархия ще се усещат в правото си на върхова позиция, не само в това микро-общество, но и в по-голямото общество, чиято система ще ги обиди, когато не успее да се държи с тях според самоналожените им потребности и права.

Училищната система създава антикапиталистическа нагласа сред интелектуалците. По-скоро тя произвежда такава нагласа сред интелектуалците, работещи с езика. Защо ковачите на числа не развиват същия начин на мислене като ковачите на думи? Предполагам, че тези будни за величините деца, макар и да вземат добри бележки на съответните изпити, не получават същото персонално внимание и поощрение от учителите, както будните за думите деца. Словесните умения донасят личностните награди от учителя и именно те оформят чувството за изключително право.

Има да се добави още едно положение. Тези /бъдещи/ интелектуалци-ковачи на думи са успешни при формалната, официалната система на училищата, в която съответните отличия са предоставяни от централната власт на учителя.

Училищата съдържат друга, неформална социална система в рамките на класните стаи,
коридорите
и училищните дворове, където наградите са раздавани не централно, а спонтанно за удоволствие и по прищявките на съучениците.

Тук интелектуалците по-малко успяват.

Не е изненадващо, следователно, че разпределението на блага и възнаграждения посредством централно организиран разпределителен механизъм по-късно впечатлява интелектуалците като по-подходящо от анархията и хаоса на пазара. Понеже разпределението в едно централно планирано социалистическо общество се държи спрямо разпределението в капиталистическото общество, както разпределението на учителя спрямо това на двора и коридора.

Нашето обяснение не изисква /бъдещите/ интелектуалци да са мнозинство дори сред академичната по-висша класа на училището. Тази група би могла в повечето случаи да се състои от деца със солидни /но не изключителни/ умения в книгите, съчетани със
социално приличие,
силна мотивация да се харесват,
приветливост,
печелиши ходове
и способност да играят /и да изглежда, че е така/ по правилата.

Такива ученици също ще бъдат високо уважавани и възнаграждавани от учителя, както и ще се справят твъде добре в по-голямото общество. И ще успяват в неформалната социална система на училището. Така че, няма особено да приемат нормите на формалната система на училището.

Обяснението ни прави хипотезата, че /бъдещите/ интелектуалци са непропорционално представени в онази част на училищната по-висша класа, която ще изпита относително снижаване на жизнеността. Или по-скоро те са в групата, която предрича за самата себе си бъдеще на упадъка.

Враждебността ще възникне преди влизането в по-широкия свят и преживяването на един истински залез в статуса ще се появи в момента, когато умният ученик разбира, че /вероятно/ в по-големия свят ще успява по малко, отколкото в сегашното си училищно положение.

Антикапиталистическото предубеждение на интелектуалците, това непреднамерено следствие от училищната система, е, разбира се, подсилено, когато учениците четат или им преподават интелектуалци, представящи самите тези антикапиталистически нагласи.

Без съмнение някои интелектуалци - ковачи на думи са били дръпнати и свадливи деца, поради което са порицавани от учителите си. Също и те ли са научили урока, че най-добрият би трябвало да получава най-високите отличия, мислели ли са, въпреки учителите, че те самите са най-добрите и имали ли са, следователно, отначалото едно ранно недоволство от училищната система на разпределение?

Наясно сме, че по този и други въпроси, обсъждани тук, са нужни данни върху училищните преживявания на бъдещите интелектуалци-ковачи на думи, за да се доуточнят и проверят хипотезите ни.

Най-общо казано, едва ли е спорно, че училищните норми ще повлияят върху нормативното съзнание на хората след напускане на училищата. Училищата все пак са най-важното общество извън семейството, където децата се учат да действат и оттук образованието определя тяхната подготовка за по-голямото подобно общество. Не е неочаквано, че тези, които успяват чрез нормите на училищната система би трябвало да са назлобени на общество, придържащо се към различни норми, което не им предоставя същия успех.

Нито е учудващо, когато те, именно онези, които се занимават да оформят самопредставата на обществото с неговата оценка за самото себе си, те, отговорната за думите част от обществото, се обръщат срещу него. Ако искате картина на обществото, не бихте могли да откриете, понеже ковачите на думи с цялото им влияние са били възпитавани във враждебност срещу нормите на обществото.

Нашето обяснение на непропорционалния антикапитализъм на интелектуалците се основава на твърде правдоподобно социологическо обобщение:

В общество, където една система или институция извън семейството разпределя отличия и е първата, до която младите имат достъп, тези, които се представят най-добре ще са склонни да приемат нормите на институцията и ще очакват, че по-голямото общество ще се движи според тях; съобразно тези норми те ще се усещат с правото на дялове от разпределяното или /поне/ с правото на съответния статут, равен на онзи, който нормите биха дали. Нещо повече, хората, които образуват висшата класа в йерархията на тази извънсемейна институция и по-късно преживяват /или предугаждат това/ придвижване към по-ниския съответен статут в по-голямото общество ще са насочени поради чувството си неудовлетворено право към съпротива спрямо по-широката социална система и ще са настроени срещу нейните норми

Забележете - това не е детерминистки закон. Не всички, които изпитват спад на социалната мобилност, ще се обърнат срещу системата. Такъв спад обаче е причина, която има тенденция да създаде последици в тази посока и, следователно, той ще проявява в различни проценти върху общото ниво. Възможно е да разграничим начините, по които по-висшата класа би могла да се придвижи надолу: тя може да получи по-малко, отколкото друга група или /макар и никоя група не минава над нея/ да се изравни с онези, които някога е смятала за по-нисши, неуспявайки да вземе повече от тях.

По-специално първият вид снижаване на мобилността е агресивен и невъздържан, вторият е далеч по-поносим. Много интелектуалци казват, че поддържат равенството, докато само малка бройка се нуждаят от аристокрация на интелектуалците. Хипотезата ни твърди, че първият тип спад на мобилността е особено продуктивен откъм злоба и враждебност.

Училищната система предава и компенсира само някои умения, свързани с по-късния успех /тя преди всичко е една специализирана институция/, така че нейната система за възнаграждаване ще се различава от тази на по-голямото общество. Което гарантира, че някои, придвижвайки се към по-голямото общество, ще претърпят намаляване на социалната гъвкавост и съпътстващите следствия на това. По-рано казах, че интелектуалците искат обществото да е разширен вариант на училищата. В този момент виждаме, че негодуванието, дължащо се на сразеното чувство за изключително право, идва от факта, че училищата /като първата специализирана институция извън семейството/ не са обществото в умален вид.

Изглежда сега обяснението ни предполага, че /непропорционалната/ озлобеност на интелектуалците срещу тяхното общество е независима от неговата природа, все едно дали то е капиталистическо или комунистическо. Интелектуалците са непропорционално противопоставени на капитализма в сравнение с други групи от същия социално-икономически статут в капиталистическото общество. Друг е въпросът дали това противопоставяне ще има същите стойности по отношение на степента на противопоставяне на интелектуалците в други общества към самите тези общества.

Ясно е, следователно, че тук ще бъдат уместни данни за нагласите на интелектуалците в комунистическите страни спрямо апаратчиците; дали тези интелектуалци ще са предубедени към тази система?

Нашата хипотеза се нуждае от усъвършенстване, доколкото тя не се прилага /или се прилага тъй убедително/ към всяко общество. Трябва ли училищните системи във всяко общество неизбежно да произвеждат антисоциална вражда сред интелектуалците, които не получават най-високите отличия на това общество? Сигурно не.

Капиталистическото общество е привилигировано в това, че то изглежда да обявява, че е открито и отзивчиво само към
таланта,
индивидуалната инициатива,
персоналната заслуга. Израстването в наследствен замък или феодално общество не създава очаквания, че наградата ще е или би трябвало да е в съответствие с ценността на личността.

Въпреки породените надежди обаче, капиталистическото общество награждава хората само до степента, в която те обслужват пазарно-изразените желания на другите; то отличава според икономическия принос, не според личностната ценност. Само че то се приближава твърде до компенсирането съобразно ценността - ценността и приносът много често ще се смесват - в това, че подхранва очакването, изградено от училищата.

Характерът на по-голямото общество се доближава доста до този на училищата, доколкото близостта създава враждебност. Капиталистическите общества отличават индивидуалното постижение или заявяват, че го правят и по този начин оставят интелектуалеца, който смята себе си за най-съвършения, особено огорчен.

Тук играе роля, мисля, друга причина. Училищата ще са насочени към произвеждане на антикапиталистически убеждения, толкова повече, колкото са посещавани от различни хора. Когато по-голямото число от онези, които ще са икономически успешни ходят в отделни училища, интелектуалците няма да придобиват манталитета на по-значими от тях. Но даже ако много от децата на по-висшата класа са в такива училища, в едно отворено общество ще има други училища, също така включващи голяма бройка от ония, които ще станат икономически успешни като предприемачи и интелектуалците по-късно със злоба ще си спомнят колко са превъзхождали в учението равните на тях, които са напреднали в богатство и власт.

Отвореността на обществото има също и друго следствие. Учениците, бъдещи ковачи на думи и други, не знаят как ще са после. Те могат да се надяват на каквото и да било. Затвореното за прогреса общество разрушава рано тези надежди. В отвореното капиталистическо общество на учениците не са предоставени отрано границите на техния напредък и социална мобилност, обществото изглежда да огласява, че най-способните и ценните ще са на самия връх, училищата вече дават посланието на най-даровитите в учението, че са най-стойностните и заслужаващите най-високите награди и по-късно именно учениците с най-големи поощрения и надежди виждат как други от техните съученици, за които знаят, че са по-малко заслужили, се издигат повече от самите тях, вземайки най-важните награди, към които те са чувствали, че имат изключителна претенция.

За учудване ли е тогава, че питаят злонамереност към това общество?

До известна степен уточнихме нашата хипотеза. Не само официалните училища, но и официалното възпитание в определен социален контекст поражда антикапиталистически предубеждения у интелектуалците /ковачи на думи/.

Без съмнение хипотезата изисква още усъвършенстване. Но достатъчно. Време е да предадем хипотезата на социалните учени, да я извадим от кабинетните спекулации в изследването и да я дадем на тези, които ще се потопят в по-конкретните факти и данни.

Можем обаче да посочим някои области, където хипотезата е възможно да даде проверими резултати и прогнози.

Първо, би могло да се предвиди, че колкото по-ориентирана към заслугите е училищната система на една страна, толкова по-вероятно е нейните интелектуалци да се леви. /Вземете предвид Франция./

Второ, интелектуалците, които са били “изоставащи” в училище няма да развият същото чувство на право върху най-високите отличия; следователно, по-нисък процент от интелектуалците - изоставащи ученици ще бъдат антикапиталисти, отколкото онези, които изпреварват съучениците си.

Трето, ограничихме нашата хипотеза до обществата, където /за разлика от индийското кастово общество/ успешният ученик доверчиво би могъл да очаква по-нататъшен подобен успех в по-голямото общество. В западното общество преди жените не са могли да се надяват на такива очаквания, така че не бихме предположили учениците от женски пол, които са част от академичната по-висша класа и вече понасят спад на жизнеността, да проявяват същата антикапиталистическа враждебност като учениците от мъжки пол.

Бихме прогнозирали тогава, че колкото обществото е по-известно с това, че се придвижва към равни възможности за работа на мъжете и жените, толкова повече неговите жени-интелектуалци ще демонстрират такъв непропорционален антикапитализъм, какъвто показват неговите мъже-интелектуалци.

Някои читатели могат да се съмняват в това обяснение на антикапитализма на интелектуалците. И така да е, мисля, че бе определен един важен феномен. Социологическото обобщение е интуитивно непреодолимо; нещо от него трябва да е истина. Някакъв значим ефект, следователно, трябва да бъде произведен от онази част от по-висшата класа в училището, която изпитва снижаване на социалната мобилност; някакъв антагонизъм спрямо по-голямото общество би трябвало да успее да се създаде.

Ако този ефект не е непропорционалната съпротива на интелектуалците, тогава кой е той?

Започнахме с потребността от разясняване на един озадачаващ феномен. Открихме, мисля, обясняваща причина, която /веднъж изложена/ е така очевидна, че - трябва да вярваме - разкрива някакво действително явление.

Автор: Робърт Нозик/превод: Морис Фадел, БАН

затвори